Прошката..

Чувството за вина е във всеки. И много често, сме сурови.. към самите себе си. Много често се подценяваме, именно защото сме прощавали много. И след всяка прошка, сме дали парченце от себе си на този, на който сме простили.. Простили сме лъжа, обида, бой.. Насилие.. Докато не идва моментът, в който спираме да прощаваме. И ставаме студени.. най-вече към себе си. И най-малката грешка в друг, ние вече не можем да простим.. И обвиняваме него.. и себе си. Ставаме ужасно предпазливи.. и така, забравили сме какво е да простиш.. И най-вече - забравили сме НА КОГО да простим.. Забравили сме какво е някой да се чувства кофти, когато е сбъркал.. защото мислим, че това е поредното му оправдание. А някъде.. из всички, които казват "прости ми" за да си измият ръцете, стоят тези, които искат истинската Прошка.. Тези, които страдат.. Които наистина са разбрали грешката си и молят за прошка. Но ние не ги чуваме.. защото сме заслепени. Изхабени.. от прошка... Но нека се замислим над нещо - как прощаваме? На кого прощаваме? Замисляме ли се на кого даваме прошката си, струва ли си? Малко вероятно.. Всеки може да си измие ръцете с думите "прости ми".. Всеки може да ни манипулира.. особено ако му вярваме. Но нека се замислим - на кого вярваме? Да се замислим - преценяме ли добре човек какъв е? Или прощаваме на всеки, помолил ни.. Вероятно. Точно тук ни е грешката. Трябва да се научим да усещаме хората. А това не е толкова трудно. Защото едно е да кажеш "прости ми де, нали се обичаме" и "Съжалявам.. моля те за прошка..". Наистина, искреността си личи. Винаги. Нека се замислим на кого прощаваме. Защото това влияе на нас.. Колко сме прощавали, а после са ни вкарвали същия нож в гърба.. Нека се замислим.