Когато те е страх..

Когато те е страх да бъдеш себе си.. Когато те е страх да не нараниш.. да не засегнеш, да не обидиш.. когато заради неизречената истина си довличаш купища ядове.. Тогава добре дошъл в клуба на непризнатите семейно деца...

Явно страхът е по-силен при мъжете, и явно ние сме тези, които много често не казваме истината каквато е. Правим се на силни, на уверени.. а нещо вътре в нас кипи.. И така и не смеем да кажем истината каквато е, защото мислим, че ако я кажем ще изгубим човек, ще си навлечем ядове, ще нараним човека.. Но можем да го нараним само ако сме го лъгали в началото на връзката ни. Тъжното е, че адски много момчета изпитват този страх и заради него си навличат ядовете.. Заради страхът да си кажат истината, навреме. Нас ни е страх, защото някъде в миналото (понякога и в настоящето..) нашите собствени родители не са ни приели такива каквито сме. Там някъде.. не ни е било страх да се изказваме. Но какво сме получили? Ритници, шутове, наказания, суровост.. Вина.. Там някъде, не сме били приети и ние сме започнали да се страхуваме.. да изкажем себе си.. защото мислим, че ако се изкажем, няма да бъдем приети.. Точно както в семейството. Имаме комплекс за малоценност, срамуваме се от себе си.. И се правим на силни. На уверени. На мъже.. Но страхът.. той си стои. И не спира да ни прецаква и да ни вкарва тръни в тялото.. А трябва да опитаме да изразяваме себе си. Ако не пред родителите, то поне пред приятелите, любовите.. Вероятно ще излезе, че като кажем истината няма да ни отхвърлят по този ужасен начин, който си мислим.. Трудно е, но веднъж опитаме ли няма да съжаляваме...