Когато сме над нещата...

Замисляли ли сме се над това? Сигурно. Но до колко е полезно да си над нещата?

Някои хора наистина искаме да сме "над нещата". Имаме самочувствие, гордеем се с това, което сме, стремим се към целите си... Добре, но прави ли сме? Навярно ще кажем "Да, естествено!" и ще кажем любимото "Аз винаги съм прав!". Но нека се замислим - над нещата ли сме? Какво означава това? Искаме да доминираме, да изпъкваме, да се съгласяват с нас на всяка цена, и да дебнем момента, когато другия ще ни каже "Ех, беше прав...". Тогава ние се пълним с енергия, с чувството наречено Его. Е, добре. Но какво е Егото ни? Може би ще кажем "То е нещо съвсем нормално! Трябва да имаме Его и самочувствие, как така ще ни мачкат!". Но не сме се замисляли какво причиняваме с това Его. Не искаме (подчертавам НЕ ИСКАМЕ) да приемем факта, че не винаги сме прави. Същото подчертавам и за това, че не искаме да приемем грозния факт, истина - че много често се държим зле. Надменно. Много често помачкваме всичко по пътя си, за да уверим целия свят в правотата ни. Много често грешим, и осъзнаваме напълно ясно това. И ние.. никога няма да си го признаем...

Не разбираме, че срещу нас има хора, които се чувстват засегнати от постъпките ни. От думите ни, действията ни. Не разбираме (или не искаме да разберем, да приемем), че сме груби, че не винаги грубостта е начин да накараме някой да се замисли над думите ни. А на нас това е голямата ни мечта, нали? И до такава степен твърдим, че сме прави, че не признаваме нищо. И никого. Просто искаме с насилие да накараме другия да приеме мнението ни, едва ли не да ни падне на колене... До такава степен сме озверяли. И това не си Ти, а още милиони хора като теб. Човечеството страда, и не спира да страда. Страда.. да чуеш Ти неговото мнение, или най-точно казано - неговата болка. Неговото пребито и плахо "Чуй ме...". А ти.. стоиш срещу него и го гледаш с презрение. Казваш си "Колко е наивен само.. не иска да разбере горчивата истина...". И така - рано или късно, губиш този човек. И така...

Каква е ползата ни от това поведение? Какво сме спечелили от него? Его? Самочувствие? Да, ама не. Спечелили сме алчност, презрение, унижение. Другото сме изгубили. И ще продължаваме да губим... А най-ценното, което губим, това е Животът. Защото Животът е такъв.. какъвто си го направим. И той не се връща. Не се връщат и хората. Е, струва ли си?