Животът - такъв, какъвто е.

Всички мислим, че нещастието е неимоверен спътник в живота. Страдаме по изгубената любов, по несбъднатите мечти, охкаме, тюхкаме се.. Иска ни се да е като преди, не можем да забравим партньора си, прочие прочие.. А пропускаме, и не искаме да се съгласим с едно нещо - в Живота има падения, има и върхове. И трябва да сложим Край на нещото, което сме изгубили. Да сложим Точка. Финал. Така продължаваме напред.. в търсене на новото. А ако Съдбата покаже - да се върне старото. И Животът... трябва да се приема такъв, какъвто е. В реалния му отблясък. Ние обичаме, правим грешки, губим приятели, хора... Не е приятно, но.. това е Животът. Ние печелим или губим, успяваме или се проваляме. Но винаги има път напред, вратичка за нещо ново, различно. А Любовта... тя не се забравя. Винаги ще обичаме хората, които сме изгубили. Било то заради грешка, или защото са починали.. Любовта е нещо, което остава в сърцата, колкото и да отричаме. Но да се хващаме за това колко е неприятно нещо и да ревем крокодилски сълзи цял живот.. това е признак, че не искаме да приемем загубата, раздялата или болката, която преживяваме. И ако не я приемем, тя ще ни яде вечно и никога няма да се почувстваме щастливи и доволни. Да, не е приятна, боли.. но да не я приемем и зачертаем.. това е глупаво. Защото замислете се - животът свършва ли с раздялата с гаджето, или приятеля, или който и да е? Ще кажем може би, че ни боли.. да, така е. Но не може вечно да чекнем тая болка. Затова... Животът трябва да се приеме такъв, какъвто е. Да бъдем Реалисти.