Хората, които търсим.

Ние винаги искаме някой, който да ни цени, обича, разбира. Но какви хора всъщност търсим? Дали хората, които търсим (и намираме) наистина са тези, които ще ни обичат и разбират? Или вътрешно знаем, че не са те, но отчаяно си казваме, че са и че не съществуват други? Дали сме искрени със собствената ни личност и сърце, или се самонараняваме умишлено с неискреност най-вече към самите нас... Не вярвам, че сме до такава степен глупави да не можем да познаем искрените и тези, които ще ни донесат радост.. Истината е, че просто сме се примирили с лошото (а това е болна тема на много от нас) и вече нямаме желание да търсим нещо по-добро (и с времето се примиряваме все повече с всяко лошо, което идва и се задоволяваме с все по-малко). И така докато не се скапем и депресираме тотално.. А хората, за които сме мечтали някога, вече не можем да ги забележим...