Чуждата болка..

Кой я разбира? Почти никой.. Но проблемът не е, че не я разбираме. А това, че си мислим, че я разбираме.. И казваме ДА, а всъщност е НЕ.. По-добре да си кажем, че не можем да я разберем. А тук не следва провал, а напредък в това да я разберем - това трябва да осъзнаем. Всичко е разговор, комуникация.. питане и отговаряне. И няма нищо лошо, че не можем да разберем от първия път какво му е на друг човек. Почти няма как това да се случи. Но може да се случи, когато човека ни разкаже за историята си.. Всичко опира до това, че като друг ни каже "не разбираш болката ми" ние се стъписваме, и малко или много изпитваме чувство на вина. Но прикриваме всичко това и сме неестествени пред човека и казваме "разбирам те", а всъщност изобщо не е така.. А няма проблем нито в този, който не разбира, нито в другия. Просто трябва да се отърсим от тезата, че "трябва да ни разберат", както и да се отърсим от това, че сме длъжни да разбираме. Реално всеки стойностен човек би ни разбрал, ако той не се стъписа, не почувства вина, че не може, както и ако ние не го обвиним веднага, че не ни разбира.. Нас ни боли и искаме да намерим човек, който от раз ще разбере какво ни е, като че ли без думи.. Да, има такива хора. Но не всеки е преживял болката ни, затова няма как това да се случи с всеки. Тези хора обикновено имат същия проблем и затова ни разбират веднага. Това е. Връзката между двама души е комуникацията, споделянето, и разбира се доверието. То е най-важно. А за да се доверим, трябва да допуснем факта, че не винаги биха ни разбрали от пръв поглед, но това съвсем не значи, че с един разговор това няма да се случи. Колко връзки са се разпаднали именно от тия тези.. Колко вина и болка са останали несподелени.. Колко обвиняваме и колко ни обвиняват.. А това не е нужно. Нужно е само доверие и разговор...